Posts Tagged ‘Белоградчик’

Да ви разкажа за родното село на дядо ми ми е мечта от доста време. То е едно такова култово село, съхранило богата история, невероятна природа и някогашни бурни страсти. „Такова е и моето село“, ще кажете гордо вие! Малцина обаче днес знаят за славното му минало. Нищо не загатва за него вече. Днес селото е супер западнало, обезлюдено и замиращо. „Както е и моето“, ще въздъхнете вие…

Село Рабиша е разположено на крайъгълния камък на картата на България, близо до границите с Румъния и Сърбия. Най-близкото по-голямо населено място наблизо е град Белоградчик.

Една от забележителностите на региона - Белоградчишката крепост. Източник: montana-info.net

Една от забележителностите на региона – Белоградчишката крепост. Източник: montana-info.net

Рабиша е известно село. На 3км от него се намира най-дългата ни пещера Магура, наричана още Рабишката пещера. В Магурата има изключително ценни праисторически находки от каменната ера. Рисунките от първобитните хора и красивите скални образувания я правят една от най-атрактивните пещери в България. Когато съм идвала предни години, съм се засичала тук с туристи дори от далечна Япония. В пещерата Магура се съхранява и отлежава и виното на винарна Магура. За съжаление, там не допускат туристи.

Прословутите скални рисунки в Магурата. Източник: www.panoramio.com

Прословутите скални рисунки в Магурата. Източник: http://www.panoramio.com

 

В пещерата. Източник: насеверозапад.ком

В пещерата. Източник: насеверозапад.ком

Онова, което малцина знаят за Магурата, е че някога в нея се е помещавал експериментален санаториум за лечение на болни от астма, ръководен от моя дядо. Болните са прекарвали и дните, и нощите в пещерата. Експериментът е бил много успешен и е отчетено голямо подобрение в състоянието на болните само след няколко седмици престой. Никой не знае дали в това няма пръст и фактът, че съвсем случайно са намерили пътека, водеща до избите на винарната… За съжаление, лични интереси на влиятелни личности спират проекта за санаториум в Магурата, въпреки очевидните му успехи.

Винарната. Източник: новинар.бг, снимка на Люлин Стаменов

Винарната. Източник: новинар.бг, снимка на Люлин Стаменов

 

Изходът. Източник: личен архив.

Изходът на пещерата. Източник: личен архив.

 

Днес модерно електрическо влакче на изхода на пещерата извозва туристическите групи обратно до входа. Източник: личен архив.

Днес модерно електрическо влакче на изхода на пещерата извозва туристическите групи обратно до входа. Източник: личен архив.

Когато излезеш от Магурата, се ширва пред теб прекрасното Рабишко езеро, обвито от борова гора. С какво нетърпение чакахме някога да се съберем тумбата деца и да отидем на плаж на „блатото“, както го наричат местните. Грозното наименование е напълно незаслужено. Водата е бистра и чиста, а пейзажът спира дъха. Езерото беше любимо и на рибарите.

Рабишкото езеро. Източник: личен архив.

Рабишкото езеро. Източник: личен архив.

Поради някои обстоятелства в моя живот, в последните години съвсем бях загубила връзка със селото на детските ми спомени. В момента тук живее само дядо ми, на 90 години. С голямо вълнение посетихме селото през септември тази година.

Посещението ни беше изпълнено със смесени чувства. Да, ето го познатият от детството ми мегдан, чешмичката, къщите, училището… Но защо къщата отсреща е с изпочупени прозорци? На времето, там по цяло лято играехме с едни момичета, които гостуваха на баба си и дядо си. Цецка и Мими – дори имената им помня! Дядо ми разказва, че след като умрели старците, семейството продало къщата на цигани. И сега никой не живее там. Какво става с Цецка и Мими няма кой да ти каже.

Тъга и носталгия ме обземат. Но изведнъж пристига моят мъж, който пушеше на двора, да ми съобщи, че някаква баба питала за мене. Нейната внучка била моя приятелка! Сърцето ми ще изскочи от вълнение! Идвайки тук, не съм смеела дори да се надявам, че някой от останалите тук ще си спомни за мене. Изскачам навън, но – разочарование. Бабата си е отишла. Започвам да ровя из прашасалите спомени в ума си – коя ли ще е тя, и най-вече: коя може да е нейната внучка. Обвинявам се тежко за бавните си реакции, заради които изтървах бабата. И се моля скоро пак да се върне.

Решаваме да се разходим из селото, белким я срещнем някъде. Ето го училището! Училището с основание е гордост на селото. Наследник на основаното още през Възрождението килийно училище, то работи и до днес. Радост изпълва сърцето ми като го виждам боядисано и реновирано, със слънчеви батерии на покрива. По-късно, разговорът с дядо ми охлажда ентусиазма ми. Шепата деца, които са останали да се учат тука, не са достатъчни, за да се финансира и поддържа училището, според новите държавни нормативи. Предстои затваряне…

Рабишкото училище

Рабишкото училище „Васил Априлов“. Снимка: личен архив.

А ето я и здравната служба. Бившата, очевидно. Някога, дядо ми беше лекарят тук. Долепена до нея е пощенската служба. Следва красива малка градинка с фонтанче. Не знам някой поддържа ли я, но изглежда все още красиво, а следите на времето й придават някакъв мистичен чар. Ето го и читалището! Дали и то е вече „бивше“?

Селска здравна служба в с. Рабиша.

Селска здравна служба в с. Рабиша. Източник: личен архив.

 

Из улиците на село Рабиша. Спомени от жизнерадостен текезесарски период.

Из улиците на село Рабиша. Спомени от жизнерадостен текезесарски период.

 

Селската фурна. Тук някога чаках на опашки за горещ хляб. Даваха не повече от 4 хляба на човек.

Селската фурна. Тук някога чаках на опашки за горещ хляб. Даваха не повече от 4 хляба на човек.

 

Надпис на прозорците на фурната.

Надпис на прозорците на фурната.

Най-хубавото е, че все пак успявам да намеря бабата, която ме е търсила. Оказва се баба Василка – жизнерадостна и лъчезарна жена, която ми припомня как сме ходили на езерото с дъщеря й и внука й. Поканва ни вкъщи и ни показва цял куп снимки на деца, внуци, племенници… Разказва ни как внуците са порастнали, учат в чужбина. Дъщерята идва да я види горе-долу всеки уикенд, но през останалото време е сама, откак дядото е починал… Баба Василка често идва да навести и моя собствен дядо, да поприказват, да му донесе по нещо.

След това решавам да навестим и горичката, до която се слиза по една пътечка за 5 минути от къщата на дядо. Ала пътеката се оказва абсолютно непроходима и обрасла с трева и храсти. Явно просто няма кой вече да слиза до гората. Младите ги няма, а старците нямат работа там. И тогава ме удря следната мисъл: там, в гората, се намира неземно красивият Вражи вир! Нима вече тъне в забвение, като къщичката на Спящата красавица?

Водопад Вражи вир. Източник: http://www.vidin-online.com/

Водопад Вражи вир. Източник: http://www.vidin-online.com/

Истина ли е това? Не мога да повярвам… Това ли е същото село, което кипеше от живот, пълно с деца, млади хора, добитък? Коли фучаха през центъра на селото и беше доста опасно за неблагоразумните дечица. Отпускари идваха да разглеждат забележителности и да половят риба на Рабишкото езеро. Защо сега ги няма хората? Защо селото е оставено на доизживяване? Липсата на пътна инфраструктура и насърчаваща развитието на региона държавна политика може ли да бъде фатална за съществуването на цяла една област в България?

Говорим си с дядо ми по въпроса. Дядо дава мило и драго за Рабиша. Живял е из цяла България, но след като се пенсионираха с баба, се върнаха да живеят в Рабиша, от където са корените му. От 10-15 г насам, пише книги за региона – история, обичаи, фолклор, дори издаде речник на местния диалект. Всичко е събирано с материали от музеи, специалисти, читалища, училища и местни жители – истински научен труд. Дядо си припомня как неговата баба предричала някога, че Рабиша ще расте и процъфтява… „Рабиша ще стане град един ден, вервайте ми!“, викала тя. Не знам дали превръщането в град е най-доброто, което може да се случи на едно село. Знам само, че Рабиша винаги ще бъде в моето сърце – процъфтяваща, жива и красива.

Епилог

Добавено няколко дена по-късно: оказва се, че Рабиша Е жива! Вижте по-долу какво става там:

Блог за Село Рабиша
Езеро-феномен и героичен манастир в плен на забравата
Рабиша и Арчар страхотен излет без улов
В Рабиша децата ще учат само в слети паралелки
Кръшни хора се виха на празника на Рабиша
Жители на село Рабиша организираха почистване на езеро Рабиша

А ето и една статия за моя собствен дядо:

Любовта към родното село Рабиша- в творбите на Владимир Стефанов