Archive for the ‘Приказки’ Category

Когато бях дете, мои любими герои бяха Пипи, Карлсон, Емил от Льонеберя, децата на капитан Грант и… разни много други. Класически детски герои, както често ги наричаме. Естествено, когато станах родител, си бях наумила да вкарам в главите на децата ми същата тази класика – оцеляла с времето, устояла на критичния поглед на поколения родители.

За моя огромна изненада, приключенията, които и до ден днешен разтупкват сърцето ми само при спомена как баща ми ни четеше край леглата, не породиха същия ентусиазъм у моите деца. Дали днешните деца са твърде нетърпеливи, за да издържат многото страници до края? Или толкова сме се отдалечили от времето, когато децата гонеха котките боси из двора и правеха пакости с приятели, че децата ни просто не могат да се идентифицират с „онези“ деца от книгите?

Онова, което децата ми започнаха да харесват обаче, бяха книгите с красиви цветни илюстрации и жив диалог между героите. Забелязах, че особено помагаше, ако докато четем си преправях гласа и допълвах картинката с жестове и мимики. Нищо ново под слънцето, всъщност.

Но онова, което наистина грабна и задържа интереса и вниманието на децата ми, и вероятно ще остане като емблематичната книга от ранното им детство, това е поредицата Голямото приключение на малкото таласъмче.

В тази книга, малкият Таласъмчо изживява кратки и простички големи приключения. Всяко приключение се състои от поредица избори, които слушащото таласъмче е направило, и които водят до различен завършек (и междинни стъпки). Класическа книга-игра (толкова популярни бяха на времето, ако ги помните, но за възрастни; всъщност, как може вариантът книга-игра за възрастни да е по-популярен от книга-игра за деца???).

Книгите са с абсолютно омагьосващи илюстрации, които те потапят директно във вълшебния таласъмски свят. Дори и ти, големият таласъм, който уж четеш тази книга само заради дребните таласъмчета, не можеш да устоиш, и се пренасяш там с цялото си таласъмолепие. И уж малкото ти таласъмче е този Таласъмчо, който е главен герой. А всъщност се улавяш как ти се иска тази вечер да пробвате ей точно тази друга пътечка, която вече толкова време подминавате…

Наблюдавайки как децата ми се радват на Таласъмчо и им греят очите, докато четем, им простих за това, че така и не приеха Пипи и Емил в сърцата си. Знам, че ще имаме своите спомени как четем, сгушени под завивките, или просто фантазираме допълнително върху прочетеното. Виж, в моето сърце, тези герои и техните приключения винаги ще останат живи. Но там имам място и за Таласъмчо. В крайна сметка, аз не съм само малката Ида (сестрата на Емил от Льонеберя). Аз съм и Таласъмчо.

Advertisements

Вчера беше един прекрасен съботен ден. Последна седмица на октомври, а слънцето усмихнато и ярко, пече ли пече… Сякаш за да демонстрира колко добре се живее, ако не ти дреме от хорските очаквания (в случая – за студ и дъжд).

Ние решихме да прекараме този прекрасен ден в разходка на Витоша. Всичко беше добре, карахме тротинетки на Игликините поляни и се разхождахме из гората. В един момент обаче, градусът на настроението падна. Двамата братя започнаха да се карат, да гледат лошо, да мрънкат, да искат да си отиват, и цялата весела разходка имаше риск да се превърне в поредната провалена веселба по неизвестни причини. Сигурна съм, че всички родители знаят какво е да си измислил най-готиното забавление за своите деца, а то да се превърне в мрънканица и мусеница. Та, трябваше да се вземат спешни мерки, за да се спаси веселбата. Ако сте гледали една анимация за Роли Поли Оли, защитник на веселбата, и аз се наложи да вляза в неговата роля. Наложи се бързо да измисля една приказка, която се развива в планината, и възвръща веселбата…

Имало едно време едно момче, което се страхувало буквално от всичко. А толкова му се искало да е силно и смело! Отишло веднъж момчето при една стара знахарка, да го посъветва какво да направи.

– Ще идеш горе в планината, висоооко високо, където живеят драконите. – казала тя. – И ще откраднеш едно драконово яйце. Като го изядеш, ще станеш смел и силен като истински дракон!

Като чуло за този лек, на момчето буквално му се изправили косите, но нямало що да стори. Тръгнало то на опасно пътешествие с още по-опасен край. Замръкнало нейде в планината, далече от хората и всичко познато. Обхванало го голям страх. „Спокойно“, повтаряло си то. „На мен ми се вижда страшно, но то е защото съм такъв бъзливец, а не защото наистина има нещо“.

Изведнъж, чуло някакъв шум. „Ухуууу“, крещял някакъв странен звяр.

– Кой си ти? – осмелило се да попита момчето, макар всичко вътре в него да крещяло, че трябва тутакси да си обере крушите и да се връща вкъщи на топличко и спокойничко.

– Аз съм горска сова. Просто пъдя любопитните натрапници. А на теб да ти се намира нещо за хапване?

На момчето му се намирало, и то решило да го сподели със совата. Когато се нахранила, совата го запитала:

– А ти на къде така си тръгнал?

– Търся драконово яйце. То ще ме направи смел и силен.

– Щом е така, ще ти кажа как да го намериш. Виждаш ли онези сини скали там, в далечината? Чак там трябва да идеш, защото там има едно драконово гнездо. Майката драконка денем ловува, а нощем стои да си мъти яйцата. Трябва много внимателно да се приближиш до гнездото през нощта, когато е тъмно, и да останеш скрит до момента, когато драконката се отдалечи на лов. След това, можеш да вземеш яйцето, и да си плюеш на петите.

Благодарило момчето на совата за съвета. Когато се развиделило, момчето потеглило към гнездото на драконката, както го упътила совата. Пътешествието било много трудно и не веднъж сърцето на младежа забивало лудо от страх, и не веднъж сърцето го дърпало за ризата и ръчкало да се връщат. Но момчето все си казвало, че сигурно за истинския смелчага това приключение би било детска игра, и не се отказвало.

Успял най-накрая да вземе яйцето, постъпвайки така, както го посъветвала совата. Сложил яйцето в пазвата си и побягнал. Бягал той, бягал, колкото можал, после продължил да слиза по планината цели 3 дена.

Но не щеш ли, усетил той, че нещо се размърдало в пазвата му. Що да види – яйцето се пропукало и от вътре се излюпило малко драконче. Ами сега?

– Що да те правя? – зачудило се момчето. – Да те изям ли? Сигурно това ще ми даде още по-голяма сила и смелост, от колкото яйцето.

Но гледал, гледал той малкото драконче – такова слабичко, беззащитно, гладно същество. И вместо да го изяде, взел, че го нахранил. После го пъхнал обратно в пазвата и си го занесъл чак до къщи.

У дома се прибрал тъжен, че не успял да изяде лекарството, което щяло да го направи смел и силен. Но нямало връщане назад. Продължил живота си по старому. Грижел се и за себе си, и за дракончето.

Но постепенно установил, че уж нещата било по старому, пък не съвсем. Вече сърцето му не подскачало и не биело лудо при всяко хлопване на вратата. А и да се уплашел, не позволявал на това да го откаже от нищо. Освен това, дракончето му станало верен приятел и го следвало неотлъчно по петите, та по някаква причина зверовете бягали на километри от там, където вървели те. Никой вече не смеел да се шегува с някогашното момче (което вече се превърнало в мъж). И не само това, но и хората започнали да го уважават и да го дават на децата си като пример за благородство, доблест и добро сърце.

И момчето разбрало, че лекарството вече било подействало. Защото лекарството било не самото драконово яйце, а приключението, през което преминал. С помощта на добрите приятели, които си намерил.

А това, по-долу, са домашните ни любимци, Беззъб и Чудовищен кошмар, които разглеждат с любопитство своите портрети (малко уплашени изглеждат, май):

IMG_20131027_120825[1]

(Хмм, не знам, малко заспал си ме представила някак… И размахът на крилата не е показван достатъчно могъщ)

 

IMG_20131015_081552[2]

(Чакай малко! Рогът ми не е толкова голям в действителност. Можеше да покажеш другия профил, там изглеждам по-героичен…)

Октомври е и в нашето шантаво семейство отново започнахме с подготовката за Хелоуин. Пробваме костюми и шапки от минали години, обсъждаме страховити теми и творим страховити украси. Снощи си легнахме късно, заради сглобяването на симпатичната зелена вещица Лили:

IMG_20131009_213026[1]

Много е сладка и знам, че вече се питате от къде ли сме взели шаблона. Веднага отговарям: от ето тук.

Докато изрязвахме, имахме за задача да мислим приказки за зелената вещица Лили. Получиха се много интересни и страшни истории. Тук ще споделя една от тях…

Живяла някога една зла вещица на име Лили. Тя била много красива и елегантна вещица. Имала островърха черна шапка и черна рокля, и метла. А кожата й била зелена. Може да не звучи много красиво и елегантно за нас, хората, но злодеите си имат собствени критерии за красота. И Лили била по злодейски красива!

Зърнал я веднъж един зъл магьосник и се влюбил до ушите в нея. Паднал на колене и й предложил да се ожени за него. Но Лили не бързала. Тя решила да постави кандидата за ръката си пред изпитание. Казала му, че ще се ожени за него, само ако й донесе една черна роза.

Ами сега? От къде можел магьосникът да намери черна роза? В магьосническите му книги пишело, че далеч, далеч, през девет планини в десетата, имало една черна градина, в която растели черни цветя. Тръгнал той на дълъг път, минал през много изпитания, и стигнал чак до черната градина. Видял той, че там наистина растели най-различни черни цветя: черни далии, черни теменужки, черни бегонии, черни петунии, а накрая открил и една черна роза. Тя била една-единствена в цялата градина.

Откършил той внимателно безценното цвете, но се убол на един от бодлите му. Тозчаз кожата му от розово-бяла станала зелена.

Тръгнал магьосникът да се връща. Не щеш ли, препънал се той в едно клонче, и изтървал розата. А тя паднала право в реката, която течала наблизо. Магьосникът бил отчаян: изгубил бил безвъзвратно единствената черна роза на белия свят! Значи и мечтата му да се ожени за най-красивата сред вещиците била безвъзвратно изгубена.

Отишъл той при нея, отчаян, покрусен, паднал на колене, и й рекъл:

„Знам, че сега никога няма да се ожениш за мен, защото се връщам с празни ръце. Но повярвай ми, намерих за теб единствената черна роза на света, но реката я отнесе.“

А вещицата се усмихнала нежно, обгърнала с длани лицето му, и рекла:

„Зная, че ти наистина си намерил черната роза. Инак не би имал този красив зелен цвят на лицето си. И аз на черната роза се убодох на времето, и от тогава съм зелена. Сега сме си лика прилика двамата. С радост ще се оженя за теб“.

И вдигнали приказна сватба, на която дошли много гости със зелен, жълт, кафяв и оранжев цвят на лицето. И три дни яли, пили и се веселили. А на вас, скъпи читатели, желаем мека и красива есен, независимо дали празнувате Хелоуин или не!

Жежък летен ден. Пътувам с автобус от градския транспорт по един павиран софийски булевард. Гъчканица. Хората потънали в своите сиви мисли, скрити зад маските на безизразност, купени от битака по левче парчето. Изобщо – мила родна картинка. На следващата спирка се качва млада жена с две малки деца, и веднага някой се сеща да й отстъпи място, та на тези деца да им бъдат спестени някои реалности от ежедневието, поне в първите години от живота им. Похвално.

Двете деца сядат на седалката, а майка им стои права до тях. Както се досещате обаче, двете деца не се вписват твърде много в автобусната идилия. Въртят се, кикотят се, възклицават. Хората ги попоглеждат изпод вежди. Просто така, за всеки случай.

Изведнъж на едно от тях му хрумва идея. В такт с движението на автобуса по паветата, то започва да бръмчи монотонно и напевно нещо като мантра: „Мммммм“. И автобусът насича монотонните напеви на късове, дълги всяко около едно паве. Двете деца избухват в смях, и второто дете се присъединява към хора. Мантрата става още по-звучна.

Хората наоколо се заобръщат към децата още по-активно и започват да си шушукат. Този път обаче, никой не гледа строго. Напротив, маските започват да се прокъсват и скоро по лицата на възрастните грейват усмивки. Всички си припомнят добре забравената игра на бръмчене от своето детство. Тийнейджърите са най-бързи в реакциите си, както и най-близко стоящите хора. Скоро, реакцията на хората се разпространява из целия автобус, и постепенно от първата до последната врата плъзват усмивки. Усмихват се и хората, които стоят далече от децата и не знаят за какво се усмихват останалите.

В крайна сметка, на една от спирките майката и децата слизат. Но усмивките в автобуса продължават. Те остават да пътуват до крайната спирка, когато слезе и последния човек, скъсал временно своята безизразна сива маска.

Оо, да, тази година го празнувахме… този небългарски, капиталистически, американски, консуматорски, популистки, предателски, антибългарски, католически, изкуствен и тук вече се изчерпих, празник. Нямаме ли си ние български празници, че се налага да си внасяме!?!

Отговорът – поетапно.

Първо, децата ми умират за Хелоуин. Нямат идея за какво е цялото нещо, обаче обожават превръщането на дома ни в омагьосана къща от страшна приказка. Вживяват се в страшните си персонажи и ги разиграват в приказки с невероятни сюжети. Възхищават се на издълбаните страховити тиквени фенери, карат ме да палим свещи, гасят лампите, и току повтарят: „Умирам от страх!“, хихикайки се тихичко.

Освен това, да си призная, и аз се запалих сериозно по този празник. Всичко стана след една командировка в Германия. Една немска колежка от полски произход прояви желание да е нещо като мой домакин там. Та моята любезна домакиня Катаржина беше украсила цялата къща подобаващо и беше приготвила щедро количество бонбони за наминаващите групи дечица. Американски празник, обясни ми тя някак извинително, обаче децата много американски филми гледат и… знаете как е. После на връщане разгледах на тъмно целия квартал, осветяван от издълбани страховити тиквени фенери и фенерите на групичките, обикалящи от къща на къща със стандартното „Пакост или лакомство“ (не знам как звучи това на немски). Това беше достатъчно, за да започна да гледам с други очи на Хелоуин. Направо казано, загнезди ми се в главата едно желание и аз да го отпразнувам подобаващо, и само чакаше подходящия момент да се прояви.

А за българските празници… че си имаме – имаме си. Но я ми кажете, за да сметнете, че почитам българските празници, трябва ли да украсявам дома си с портрети на Вазов и Каравелов по случай днешния празник, Денят на народните будители? Трябва ли да каня приятелите у дома си на торта с надпис „Честито Съединение на България“, за да се брои за отдадена почит? Май по-скоро на гавра отива подобно празнуване. Та, такива са ни българските празници. Сериозни, строги, създавани във време, в които да се маскираш като вещица се е считало за несериозно. Почитаме си ги тихо, кротко и сериозно. Но това не ни пречи да празнуваме и разложително-хедонистично по Западен маниер. Такива са ни времената.

Отплеснах се философски. Та, какво направихме за Хелоуин:

Страшна тиква, както я наричат децата. Добре, че нашият дядо ни беше на гости, та да изреже подобаващо тиквата. Аз не обичам да се налага да прилагам силна ръка и сигурно щеше да ме озори доста това начинание.

Вкусни кексчета:

А от тавана се спускаха цял рояк страховити и зловещи прилепи:

Разбира се, поддадохме се до някъде на консуматорския дух, характерен за празника, и купихме не малко готови украси и аксесоари от магазина: страшен скелет с искрящи очи за закачане на стената; огромен плакат с Косача (Смърт), който залепихме за входната врата; костюми – скелет, призрак и вещица; този на тиква за единия младеж го направих сама.

Ами това е от нас, в този специален, хелоуински репортаж. Снимките са с телефонно качество, но работя по въпроса – обмислям внедряването на „истинска“ блогърска фотографска апаратура 🙂 До скоро.

В петък ходих с децата в Икеа. Това им е любимо място за закрита разходка. Това е единственият магазин в България, където децата са наистина добре дошли, свободни да играят и тичат без да бъдат гледани накриво от персонала. Пълно е с детски кътове, мостри на играчки и арт инструменти, оставени за да ги ползват децата свободно. Но стига хвалби, който е ходил там знае за какво става въпрос, а който не е ходил няма да сбърка, ако пробва един ден.

След посещението ни там се сдобихме с една магическа шапка и две сиви мишлета:

Пинг и Понг в шапката на добрия фокусник

На следващия ден превърнахме всичко това в приказка, която изиграхме поне 10 пъти в домашния куклен театър. А ето я и самата приказка (много бих искала да можехте да ни видите с декорите и костюмите и актьорското майсторство, което вложихме, но поради технически ограничения, ще се наложи за сега само да си ни представите):

Имало едно време един велик фокусник. Той имал голяма вълшебна шапка, в която живеели две сиви мишлета: братчетата Пинг и Понг. Мишлетата никога не излизали от своята уютна шапка, но и нямали нужда от нищо извън нея. Добрият фокусник се грижел всеки ден мишлетата да получават изобилие от вкусно сиренце и прясна вода. Така, мишлета прекарвали дните си в игри, закачки, хапване и доволно поспиване. Всичко си им било наред и нищо не им липсвало.

И всичко вървяло по мед и по масло, докато един ден мишлето Понг казало на брат си:

„Слушай, Пинг, омръзна ми този начин на живот. Всеки ден едно и също правим. Нищо интересно не се случва и нищо смислено. Искам вече да видя широкия свят, който е навън.“

„Какво говориш, братко?“, рекъл уплашено Пинг. „Навън е опасно, не ти трябва да ходиш там. Една малка мишка като нас може лесно да пострада. Диви зверове да те изядат, в морето да се удавиш, а може и някой камък да ти затисне опашката, дорде се усетиш…“

„Не ме е страх от опасностите, Пинг. От звяра ще избягам като се покатеря на едно дърво. Морето ще преплувам със сал. Камъкът и той се изтъркулва, с повече упоритост. Ще тръгна на път да търся приключения. Въпросът е сега: ти ще дойдеш ли с мен, или избираш да останеш тук, в шапката на добрия фокусник?“

Пинг въздъхнал.

„Ще ми липсваш много, братко Понг. Но не мога да дойда с теб. Не е за мен животът с опасности. На добър път и дано се видим пак!“

Двамата дълго си махали, докато Понг се скрил от очите на Пинг.

Но Пинг не се тревожел за липсата на Понг. „Само като си подаде носа навън“, мислел си той, „и ще поиска да се върне обратно. Я да взема аз да си поспинкам.“

Като се събудил от дрямката обаче, Понг все още го нямало. „Нищо, ще изчакам до утре. Като се срещне с първото препядствие, ще му дойде ума в главата.“

Но дните си минавали, а от братчето-пътешественик нямало ни вест, ни кост.

Една нощ Пинг сънувал, че Понг е в беда и има нужда от него. Скочил той разтреперан още преди да е изгряло слънцето.

„Понг има нужда от мен!“, рекъл си той. „Не е за мен животът с опасности, но заради Понг ще трябва да го направя. Дръж се, Понг, идвам да те намеря и спася!“

И потеглил Пинг на дълъг път, решен да намери братчето си и да го спаси, в каквато и беда да бил изпаднал. Много опасности срещнал по пътя си – диви зверове, реки, планини, но Пинг от всичко успял да се измъкне. Страх го било, но продължавал, решен да намери Понг на всяка цена…

Един ден стигнал до един красив и слънчев град. Къщите били боядисани в ярки цветове и изрисувани с красиви фигурки. Обитателите на градчето били добри и приятелски настроени автомобили.

Пинг обиколил града, викайки по име Понг, но никой не му отговарял. Инстинктът подсказвал на Пинг обаче, че Понг е някъде тук, и той само трябвало да го намери.

Една от симпатичните коли, обитаващи града, се приближила до Пинг, и го запитала:

„Хей, какво търсиш?“

„Търся моето братче Понг“, отговорил Пинг. „Едно такова сиво мишле като мен. Знам, че е тук и е в голяма опасност“.

„Никой от нас не го е виждал“, обяснила учтиво колата, червен Нисан, поглеждайки и към своите приятели. „Но всички ние сме готови да ти помогнем в търсенето.“

Зарадвал се Пинг. „Хайде тогава, всички да тръгнем да търсим из целия град, докато го намерим!“

И всички се затичали из целия град, да намерят Понг. Целия град претърсили. Накрая останала само 1 къща непретърсена. Там живеела една зла вещица и никой от обитателите на града не смеел да се приближи.

„Тук трябва да е.“, рекъл Пинг на новите си приятели, когато всички се събрали край къщата. „Ако сме безстрашни, ако действаме задружно, вещицата няма да може нищо да ни направи, и ще спасим моето братче.“

Всички повярвали на думите на Пинг, и се втурнали в къщата на вещицата. Тя, естествено, никак не се зарадвала на натрапниците. Разразила се люта битка. Вещицата хвърляла заклинания към приятелите и се опитвала да ги превърне в мухи. Но всички умело се криели кой където намери, и успявали да избегнат магията.

В това време, Пинг тихичко се промушил към вещицата. Изкатерил се по гърба й и се качил върху шапката й. Вещицата нищо не усетила, понеже била заета да отблъсква атаките на колите. И изведнъж я гризнал за ухото.

„Олелеееее, страшен звяр ме нападна, помоооощ!“, развикала се вещицата. Колкото и да се мъчила да отпъди звяра от себе си, Пинг я хапел люто по най-различни места на тялото. Вещицата се уплашила до смърт. Направила поредното заклинание, и изчезнала от къщата.

Тогава, развълнуваният Пинг започнал да вика своето братче по име. И го чул да отговаря някъде дълбоко под земята. Намерил го заключен в най-дълбокото подземие на къщата.

Двете братчета се прегърнали горещо. После Понг разказал на всички как злата вещица го пленила, за да го превърне в прилеп и да го ползва като свой слуга.

Вечерта, в целия град организирали празненства, които завършили с красиви фойерверки.