Archive for the ‘Литература’ Category

Когато бях дете, мои любими герои бяха Пипи, Карлсон, Емил от Льонеберя, децата на капитан Грант и… разни много други. Класически детски герои, както често ги наричаме. Естествено, когато станах родител, си бях наумила да вкарам в главите на децата ми същата тази класика – оцеляла с времето, устояла на критичния поглед на поколения родители.

За моя огромна изненада, приключенията, които и до ден днешен разтупкват сърцето ми само при спомена как баща ми ни четеше край леглата, не породиха същия ентусиазъм у моите деца. Дали днешните деца са твърде нетърпеливи, за да издържат многото страници до края? Или толкова сме се отдалечили от времето, когато децата гонеха котките боси из двора и правеха пакости с приятели, че децата ни просто не могат да се идентифицират с „онези“ деца от книгите?

Онова, което децата ми започнаха да харесват обаче, бяха книгите с красиви цветни илюстрации и жив диалог между героите. Забелязах, че особено помагаше, ако докато четем си преправях гласа и допълвах картинката с жестове и мимики. Нищо ново под слънцето, всъщност.

Но онова, което наистина грабна и задържа интереса и вниманието на децата ми, и вероятно ще остане като емблематичната книга от ранното им детство, това е поредицата Голямото приключение на малкото таласъмче.

В тази книга, малкият Таласъмчо изживява кратки и простички големи приключения. Всяко приключение се състои от поредица избори, които слушащото таласъмче е направило, и които водят до различен завършек (и междинни стъпки). Класическа книга-игра (толкова популярни бяха на времето, ако ги помните, но за възрастни; всъщност, как може вариантът книга-игра за възрастни да е по-популярен от книга-игра за деца???).

Книгите са с абсолютно омагьосващи илюстрации, които те потапят директно във вълшебния таласъмски свят. Дори и ти, големият таласъм, който уж четеш тази книга само заради дребните таласъмчета, не можеш да устоиш, и се пренасяш там с цялото си таласъмолепие. И уж малкото ти таласъмче е този Таласъмчо, който е главен герой. А всъщност се улавяш как ти се иска тази вечер да пробвате ей точно тази друга пътечка, която вече толкова време подминавате…

Наблюдавайки как децата ми се радват на Таласъмчо и им греят очите, докато четем, им простих за това, че така и не приеха Пипи и Емил в сърцата си. Знам, че ще имаме своите спомени как четем, сгушени под завивките, или просто фантазираме допълнително върху прочетеното. Виж, в моето сърце, тези герои и техните приключения винаги ще останат живи. Но там имам място и за Таласъмчо. В крайна сметка, аз не съм само малката Ида (сестрата на Емил от Льонеберя). Аз съм и Таласъмчо.

Advertisements

Вчера беше един прекрасен съботен ден. Последна седмица на октомври, а слънцето усмихнато и ярко, пече ли пече… Сякаш за да демонстрира колко добре се живее, ако не ти дреме от хорските очаквания (в случая – за студ и дъжд).

Ние решихме да прекараме този прекрасен ден в разходка на Витоша. Всичко беше добре, карахме тротинетки на Игликините поляни и се разхождахме из гората. В един момент обаче, градусът на настроението падна. Двамата братя започнаха да се карат, да гледат лошо, да мрънкат, да искат да си отиват, и цялата весела разходка имаше риск да се превърне в поредната провалена веселба по неизвестни причини. Сигурна съм, че всички родители знаят какво е да си измислил най-готиното забавление за своите деца, а то да се превърне в мрънканица и мусеница. Та, трябваше да се вземат спешни мерки, за да се спаси веселбата. Ако сте гледали една анимация за Роли Поли Оли, защитник на веселбата, и аз се наложи да вляза в неговата роля. Наложи се бързо да измисля една приказка, която се развива в планината, и възвръща веселбата…

Имало едно време едно момче, което се страхувало буквално от всичко. А толкова му се искало да е силно и смело! Отишло веднъж момчето при една стара знахарка, да го посъветва какво да направи.

– Ще идеш горе в планината, висоооко високо, където живеят драконите. – казала тя. – И ще откраднеш едно драконово яйце. Като го изядеш, ще станеш смел и силен като истински дракон!

Като чуло за този лек, на момчето буквално му се изправили косите, но нямало що да стори. Тръгнало то на опасно пътешествие с още по-опасен край. Замръкнало нейде в планината, далече от хората и всичко познато. Обхванало го голям страх. „Спокойно“, повтаряло си то. „На мен ми се вижда страшно, но то е защото съм такъв бъзливец, а не защото наистина има нещо“.

Изведнъж, чуло някакъв шум. „Ухуууу“, крещял някакъв странен звяр.

– Кой си ти? – осмелило се да попита момчето, макар всичко вътре в него да крещяло, че трябва тутакси да си обере крушите и да се връща вкъщи на топличко и спокойничко.

– Аз съм горска сова. Просто пъдя любопитните натрапници. А на теб да ти се намира нещо за хапване?

На момчето му се намирало, и то решило да го сподели със совата. Когато се нахранила, совата го запитала:

– А ти на къде така си тръгнал?

– Търся драконово яйце. То ще ме направи смел и силен.

– Щом е така, ще ти кажа как да го намериш. Виждаш ли онези сини скали там, в далечината? Чак там трябва да идеш, защото там има едно драконово гнездо. Майката драконка денем ловува, а нощем стои да си мъти яйцата. Трябва много внимателно да се приближиш до гнездото през нощта, когато е тъмно, и да останеш скрит до момента, когато драконката се отдалечи на лов. След това, можеш да вземеш яйцето, и да си плюеш на петите.

Благодарило момчето на совата за съвета. Когато се развиделило, момчето потеглило към гнездото на драконката, както го упътила совата. Пътешествието било много трудно и не веднъж сърцето на младежа забивало лудо от страх, и не веднъж сърцето го дърпало за ризата и ръчкало да се връщат. Но момчето все си казвало, че сигурно за истинския смелчага това приключение би било детска игра, и не се отказвало.

Успял най-накрая да вземе яйцето, постъпвайки така, както го посъветвала совата. Сложил яйцето в пазвата си и побягнал. Бягал той, бягал, колкото можал, после продължил да слиза по планината цели 3 дена.

Но не щеш ли, усетил той, че нещо се размърдало в пазвата му. Що да види – яйцето се пропукало и от вътре се излюпило малко драконче. Ами сега?

– Що да те правя? – зачудило се момчето. – Да те изям ли? Сигурно това ще ми даде още по-голяма сила и смелост, от колкото яйцето.

Но гледал, гледал той малкото драконче – такова слабичко, беззащитно, гладно същество. И вместо да го изяде, взел, че го нахранил. После го пъхнал обратно в пазвата и си го занесъл чак до къщи.

У дома се прибрал тъжен, че не успял да изяде лекарството, което щяло да го направи смел и силен. Но нямало връщане назад. Продължил живота си по старому. Грижел се и за себе си, и за дракончето.

Но постепенно установил, че уж нещата било по старому, пък не съвсем. Вече сърцето му не подскачало и не биело лудо при всяко хлопване на вратата. А и да се уплашел, не позволявал на това да го откаже от нищо. Освен това, дракончето му станало верен приятел и го следвало неотлъчно по петите, та по някаква причина зверовете бягали на километри от там, където вървели те. Никой вече не смеел да се шегува с някогашното момче (което вече се превърнало в мъж). И не само това, но и хората започнали да го уважават и да го дават на децата си като пример за благородство, доблест и добро сърце.

И момчето разбрало, че лекарството вече било подействало. Защото лекарството било не самото драконово яйце, а приключението, през което преминал. С помощта на добрите приятели, които си намерил.

А това, по-долу, са домашните ни любимци, Беззъб и Чудовищен кошмар, които разглеждат с любопитство своите портрети (малко уплашени изглеждат, май):

IMG_20131027_120825[1]

(Хмм, не знам, малко заспал си ме представила някак… И размахът на крилата не е показван достатъчно могъщ)

 

IMG_20131015_081552[2]

(Чакай малко! Рогът ми не е толкова голям в действителност. Можеше да покажеш другия профил, там изглеждам по-героичен…)

Преди 2г, ако някой ми беше казал, че ще се откажа от телевизията, щях да му се смея. А сега онези времена са ми някак далечни, като през мъгла.

Всичко почна напълно случайно и непланирано. Един ден ни изгоря приемника за цифровата телевизия и им се обадихме да дойдат да го видят. Уговорихме се с тях за събота на обяд. Обаче те изобщо не дойдоха. Моят им се ядоса не на шега и рече: край. Отиваме в офиса им и връщаме приемника. Което и направихме.

И, както всички уважаващи себе си Овен и Лъв, се разтърсихме за алтернатива едва след като бяхме отрязали предишната. Други кабеларки освен тази се оказа, че не доставят до нашия елитен столичен квартал. Та отидохме при сателитните. Единият от тях се оказа, че също не доставял. Другият доставял обаче, нали разбирате, в момента нямаме налични приемници, та ако може елате след 1 месец, когато сигурно ще са докарали. Добре. Навихме се да чакаме. След 1 месец се оказа, че още малко трябва да поизчакаме.

И тогава, след 6м, аз изведнъж си спомних, че още си чакаме приемника за сателитна телевизия!!! Но след като си го чакал 6м и повече, изведнъж осъзнаваш, че би могъл да си чакаш неопределено…

И така, как тече сега моето безтелевизионно ежедневие? Преди всичко, денем до 18ч съм на работа. След което се връщам и обикновено заварвам, че децата гледат някоя анимация, свалена от Интернет. В началото, изчаквах да свърши тяхното филмче, и пусках нещо за възрастни – научнопопулярен филм или игрален. Постепенно, отвикнах дори това да правя. Някакси, не усещам вече нуждата да ангажирам с нещо такова сетивата и ума си. Виж, мъжът ми си пуска от време на време да изгледа всичките серии на някой любим сериал. Но го прави през нощта, когато останалите поспаливци си легнем.

Сега, основното ми разпускащо занимание, е четенето. Признавам, откак открих удобството на електронния четец, чета на него. Чета докато чакам да се сготви яденето, чета пред кабинета на лекаря, чета в градския транспорт. Вече имам времето за четене, и най-важното: сетивата ми са достатъчно свободни да му се насладят. Преди, когато още бях телеманка, усещах ума и очите си прекалено претоварени, за да ги товаря и с четене.

Странични ефекти: вече представа си нямам от резултатите от последния ВИП брадър, драмата в най-новия български сериал, както и оперативните новини с Бойко Борисов. Не познавам най-мощните средства в борбата срещу простудата, петната по дрехите и микробите по кухненския плот. Реклами няма да ме осветлят, и реалитита да влеят драма в ежедневието ми. Но знаете ли какво? Така си ми е супер!

В петък ходих с децата в Икеа. Това им е любимо място за закрита разходка. Това е единственият магазин в България, където децата са наистина добре дошли, свободни да играят и тичат без да бъдат гледани накриво от персонала. Пълно е с детски кътове, мостри на играчки и арт инструменти, оставени за да ги ползват децата свободно. Но стига хвалби, който е ходил там знае за какво става въпрос, а който не е ходил няма да сбърка, ако пробва един ден.

След посещението ни там се сдобихме с една магическа шапка и две сиви мишлета:

Пинг и Понг в шапката на добрия фокусник

На следващия ден превърнахме всичко това в приказка, която изиграхме поне 10 пъти в домашния куклен театър. А ето я и самата приказка (много бих искала да можехте да ни видите с декорите и костюмите и актьорското майсторство, което вложихме, но поради технически ограничения, ще се наложи за сега само да си ни представите):

Имало едно време един велик фокусник. Той имал голяма вълшебна шапка, в която живеели две сиви мишлета: братчетата Пинг и Понг. Мишлетата никога не излизали от своята уютна шапка, но и нямали нужда от нищо извън нея. Добрият фокусник се грижел всеки ден мишлетата да получават изобилие от вкусно сиренце и прясна вода. Така, мишлета прекарвали дните си в игри, закачки, хапване и доволно поспиване. Всичко си им било наред и нищо не им липсвало.

И всичко вървяло по мед и по масло, докато един ден мишлето Понг казало на брат си:

„Слушай, Пинг, омръзна ми този начин на живот. Всеки ден едно и също правим. Нищо интересно не се случва и нищо смислено. Искам вече да видя широкия свят, който е навън.“

„Какво говориш, братко?“, рекъл уплашено Пинг. „Навън е опасно, не ти трябва да ходиш там. Една малка мишка като нас може лесно да пострада. Диви зверове да те изядат, в морето да се удавиш, а може и някой камък да ти затисне опашката, дорде се усетиш…“

„Не ме е страх от опасностите, Пинг. От звяра ще избягам като се покатеря на едно дърво. Морето ще преплувам със сал. Камъкът и той се изтъркулва, с повече упоритост. Ще тръгна на път да търся приключения. Въпросът е сега: ти ще дойдеш ли с мен, или избираш да останеш тук, в шапката на добрия фокусник?“

Пинг въздъхнал.

„Ще ми липсваш много, братко Понг. Но не мога да дойда с теб. Не е за мен животът с опасности. На добър път и дано се видим пак!“

Двамата дълго си махали, докато Понг се скрил от очите на Пинг.

Но Пинг не се тревожел за липсата на Понг. „Само като си подаде носа навън“, мислел си той, „и ще поиска да се върне обратно. Я да взема аз да си поспинкам.“

Като се събудил от дрямката обаче, Понг все още го нямало. „Нищо, ще изчакам до утре. Като се срещне с първото препядствие, ще му дойде ума в главата.“

Но дните си минавали, а от братчето-пътешественик нямало ни вест, ни кост.

Една нощ Пинг сънувал, че Понг е в беда и има нужда от него. Скочил той разтреперан още преди да е изгряло слънцето.

„Понг има нужда от мен!“, рекъл си той. „Не е за мен животът с опасности, но заради Понг ще трябва да го направя. Дръж се, Понг, идвам да те намеря и спася!“

И потеглил Пинг на дълъг път, решен да намери братчето си и да го спаси, в каквато и беда да бил изпаднал. Много опасности срещнал по пътя си – диви зверове, реки, планини, но Пинг от всичко успял да се измъкне. Страх го било, но продължавал, решен да намери Понг на всяка цена…

Един ден стигнал до един красив и слънчев град. Къщите били боядисани в ярки цветове и изрисувани с красиви фигурки. Обитателите на градчето били добри и приятелски настроени автомобили.

Пинг обиколил града, викайки по име Понг, но никой не му отговарял. Инстинктът подсказвал на Пинг обаче, че Понг е някъде тук, и той само трябвало да го намери.

Една от симпатичните коли, обитаващи града, се приближила до Пинг, и го запитала:

„Хей, какво търсиш?“

„Търся моето братче Понг“, отговорил Пинг. „Едно такова сиво мишле като мен. Знам, че е тук и е в голяма опасност“.

„Никой от нас не го е виждал“, обяснила учтиво колата, червен Нисан, поглеждайки и към своите приятели. „Но всички ние сме готови да ти помогнем в търсенето.“

Зарадвал се Пинг. „Хайде тогава, всички да тръгнем да търсим из целия град, докато го намерим!“

И всички се затичали из целия град, да намерят Понг. Целия град претърсили. Накрая останала само 1 къща непретърсена. Там живеела една зла вещица и никой от обитателите на града не смеел да се приближи.

„Тук трябва да е.“, рекъл Пинг на новите си приятели, когато всички се събрали край къщата. „Ако сме безстрашни, ако действаме задружно, вещицата няма да може нищо да ни направи, и ще спасим моето братче.“

Всички повярвали на думите на Пинг, и се втурнали в къщата на вещицата. Тя, естествено, никак не се зарадвала на натрапниците. Разразила се люта битка. Вещицата хвърляла заклинания към приятелите и се опитвала да ги превърне в мухи. Но всички умело се криели кой където намери, и успявали да избегнат магията.

В това време, Пинг тихичко се промушил към вещицата. Изкатерил се по гърба й и се качил върху шапката й. Вещицата нищо не усетила, понеже била заета да отблъсква атаките на колите. И изведнъж я гризнал за ухото.

„Олелеееее, страшен звяр ме нападна, помоооощ!“, развикала се вещицата. Колкото и да се мъчила да отпъди звяра от себе си, Пинг я хапел люто по най-различни места на тялото. Вещицата се уплашила до смърт. Направила поредното заклинание, и изчезнала от къщата.

Тогава, развълнуваният Пинг започнал да вика своето братче по име. И го чул да отговаря някъде дълбоко под земята. Намерил го заключен в най-дълбокото подземие на къщата.

Двете братчета се прегърнали горещо. После Понг разказал на всички как злата вещица го пленила, за да го превърне в прилеп и да го ползва като свой слуга.

Вечерта, в целия град организирали празненства, които завършили с красиви фойерверки.

Имало някога една страна, в която всички хора били щастливи и се радвали на живота. В тази страна всичко си течало горе долу както във вашата и в моята страна – сутрин хората бързали за работа, после до обяд работели здраво, и след обедната почивка продължавали, а вечер бързали да напуснат работното място преди шефът да им е сервирал някоя спешна задача. Но сутрин в задръстванията никой никого не ругаел, никой не бибиткал гневно, а дори напротив – всички се усмихвали замечтано, докато бавничко си проправяли път…

Каква била тайната на тези весели и доволни хора? В тази страна, децата били на голяма почит. И всичко се въртяло около тях. Животът бил така организиран, че децата имали голяма свобода да растат и да се учат без да има нужда да бъдат затваряни в детски градини и ясли, от където само тъжно да гледат случващите се край тях куп интересни неща.По-големите деца ходели на училище, но никой не се сърдел и не пишел неизвинено отсъствие, ако случайно на някое дете му се наложело да закъснее, понеже точно него ден улицата била цялата в локви, и детето искало да пробва новата система за придвижване „1,2,3, локва прескочи, 4,5,6: две назад и една напред“. Да, даа. И никой продавач не се сърдел, ако някое дете тичало из целия магазин, и искало да провери лично какво представлява всяка интересна вещ, която съгледало.

Денем, докато мама и тати били на работа, по-малките деца се разхождали със своите баби, или по-големи братя, или възрастни съседки, и научавали цял куп полезни неща от живота. Например, на една улица копаел багер – и малкото дете можело на воля да се полюбува как едрата машина изгребва пръст и я пренася върху гърба на спрял наблизо камион. След това, усмихнатият багерист поканвал детето при себе си, където му обяснявал как различните копчета и лостове контролират движенията на багера. Ще попитате: ама той нямал ли си разправии с началника после? Нее, никакви. Нали помните, че в тази държава децата били на почит? Началникът наблюдавал спокойно как, с грейнали очи, детето искало да получи и още, и още отговори на въпросите си. После погалвал детето по главицата и му давал за поощрение едно кексче, от служебните запаси.

В училище, първата работа била децата, заедно с учителката, да измислят какви интересни неща да научат днес: да опитат някой физичен експеримент, или да обсъдят някой интересен момент от историята, а може би да отидат всички заедно на гости на някое шивашко ателие, където да изпробват сами няколко красиви бода. Тестове и препитвания на дъската нямало, защото просто нямало нужда – при толкова интересна учебна програма, всички задавали непрекъснато въпроси и искали всичко да разберат. За това, всички деца носели отлични бележки и похвали вкъщи.

Ще попитате: ама тези деца нямали ли свои си, детски заниимания? Не играели ли с другарчета на народна топка, футбол, прескочи-кобила? Разбира се, каква веселба би била без игрите с приятели? И в училище, и навсякъде имало детски площадки, паркове и градинки, където децата били свободни да играят и се забавляват до насита.  А ако огладнеели междувременно, съседките се надпреварвали да канят детската тайфа у дома си, където ги черпели с вкусни кифли, соленки или кекс. За благодарност, децата помагали с беленето на картофите, простирането на прането или изхвърлянето на боклука. Всички деца тук обичали да помагат.

Вечер, като се приберяли мама и татко от работа, настъпвала голямата веселба. Заедно, деца и родители, играели на сляпа баба, жмичка, карали велосипеди. В края на деня, всички били капнали от умора, и едва дочаквали да си вземат душ и да се пренесат в царството на Сънчо.

Е, добре, ще кажете вие, ами като порастнели тези деца – не се ли свършвала идилията? Нали им се налагало да ходят на работа, като всички нас. А ходенето на работа е досадно, дори ако преди да порастнеш си изиграл хиляди игри на Черен Петър, стотици футболни мачове и милиони боеве с възглавници с братчето преди заспиване. Там е работата, че тези възрастни, за разлика от нас, никога не се наложило да се разделят с детството си. Дори когато стояли зад бюрата си, изслушващи внимателно поредния голям проект на шефа си, не им се налагало да се правят на сериозни и строги. Всички знаели, че са там само за да могат милионите деца в страната да растат спокойни и честити. Дори и големите шефове го знаели. Честите визити на любопитни и любознателни дечица ги радвало и изпълвало с гордост. А вечер, когато се приберяли у дома, не спирали да се забавляват, водени от мъдростта и жизнерадостта на собствените си деца. Затуй, никой не съжалявал, че е порастнал.

Мързелан и Мързеланка

Край речица на полянка
Мързелан и Мързеланка
си живели в къщурка,
ниска като костенурка.

(Асен Разцветников)

Реших да основа фен-клуба не само защото обожавам това стихотворение на А. Разцветников. Чета го с удоволствие на децата. В последствие установих, че обожавам и идеята за самите герои – Мързелан и Мързеланка.

Зная, че идеята на стихотворението е да осмее големия порок: мързела, а нашите герои олицетворяват какъв не бива да бъде човек. Но в днешния забързан, изпълнен с отговорности, сложен, хай-тек свят, Мързелан и Мързеланка са точно антипода на всеки от нас, и следователно – онази част от нашето „Аз“, която потискаме и в която подсъзнателно искаме да се превърнем. Някои от нас, включая моята скромна особа – напълно съзнателно.

Двамата си живеят сред природната идилия, без да правят зло никому, и без да искат много от живота. Някакси изкарват ден след ден, живеейки скромно и в любов. Точно обратното на живота, който аз водя, работейки и живеейки в столицата, доказвайки се лично и професионално, влагайки не малко амбиция и в личен, и в професионален аспект.

Мързелан и Мързеланка нехаят за нищо, което изисква усилие от тях – къща, козичка, прехрана. Е, тук, признавам си, имаме доста общи черти. Не, че не съм съвестен и способен служител в офиса, но прибера ли се вкъщи, свалям маската и ставам една истинска преродена Мързеланка. Не ми се похваща ни домакинска работа, ни ръкоделие, ни готвене – влече ме единствено почивката и покоя. Не ме пречупва нито мисълта какво ще си помислят хората за мен (в редките случаи, когато стъпват в къщата ми), нито ме притесняват призивите от вси страни, че светът е пълен с вируси и бактерии, и следователно те чака нерадостна съдба, ако им позволиш да се развъждат по кухненския плот, където оставяш умитите ябълки.

По-лошото е друго: че не виждам нищо лошо в мързела. За мен, той е много по-естествен и здравословен от прекаления ентусиазъм и чистофайството.

Има ли и други като мен, готови да се присъединят към моя фен-клуб?