Архив за юли, 2013

Жежък летен ден. Пътувам с автобус от градския транспорт по един павиран софийски булевард. Гъчканица. Хората потънали в своите сиви мисли, скрити зад маските на безизразност, купени от битака по левче парчето. Изобщо – мила родна картинка. На следващата спирка се качва млада жена с две малки деца, и веднага някой се сеща да й отстъпи място, та на тези деца да им бъдат спестени някои реалности от ежедневието, поне в първите години от живота им. Похвално.

Двете деца сядат на седалката, а майка им стои права до тях. Както се досещате обаче, двете деца не се вписват твърде много в автобусната идилия. Въртят се, кикотят се, възклицават. Хората ги попоглеждат изпод вежди. Просто така, за всеки случай.

Изведнъж на едно от тях му хрумва идея. В такт с движението на автобуса по паветата, то започва да бръмчи монотонно и напевно нещо като мантра: „Мммммм“. И автобусът насича монотонните напеви на късове, дълги всяко около едно паве. Двете деца избухват в смях, и второто дете се присъединява към хора. Мантрата става още по-звучна.

Хората наоколо се заобръщат към децата още по-активно и започват да си шушукат. Този път обаче, никой не гледа строго. Напротив, маските започват да се прокъсват и скоро по лицата на възрастните грейват усмивки. Всички си припомнят добре забравената игра на бръмчене от своето детство. Тийнейджърите са най-бързи в реакциите си, както и най-близко стоящите хора. Скоро, реакцията на хората се разпространява из целия автобус, и постепенно от първата до последната врата плъзват усмивки. Усмихват се и хората, които стоят далече от децата и не знаят за какво се усмихват останалите.

В крайна сметка, на една от спирките майката и децата слизат. Но усмивките в автобуса продължават. Те остават да пътуват до крайната спирка, когато слезе и последния човек, скъсал временно своята безизразна сива маска.

Advertisements