Архив за февруари, 2012

Имало някога една страна, в която всички хора били щастливи и се радвали на живота. В тази страна всичко си течало горе долу както във вашата и в моята страна – сутрин хората бързали за работа, после до обяд работели здраво, и след обедната почивка продължавали, а вечер бързали да напуснат работното място преди шефът да им е сервирал някоя спешна задача. Но сутрин в задръстванията никой никого не ругаел, никой не бибиткал гневно, а дори напротив – всички се усмихвали замечтано, докато бавничко си проправяли път…

Каква била тайната на тези весели и доволни хора? В тази страна, децата били на голяма почит. И всичко се въртяло около тях. Животът бил така организиран, че децата имали голяма свобода да растат и да се учат без да има нужда да бъдат затваряни в детски градини и ясли, от където само тъжно да гледат случващите се край тях куп интересни неща.По-големите деца ходели на училище, но никой не се сърдел и не пишел неизвинено отсъствие, ако случайно на някое дете му се наложело да закъснее, понеже точно него ден улицата била цялата в локви, и детето искало да пробва новата система за придвижване „1,2,3, локва прескочи, 4,5,6: две назад и една напред“. Да, даа. И никой продавач не се сърдел, ако някое дете тичало из целия магазин, и искало да провери лично какво представлява всяка интересна вещ, която съгледало.

Денем, докато мама и тати били на работа, по-малките деца се разхождали със своите баби, или по-големи братя, или възрастни съседки, и научавали цял куп полезни неща от живота. Например, на една улица копаел багер – и малкото дете можело на воля да се полюбува как едрата машина изгребва пръст и я пренася върху гърба на спрял наблизо камион. След това, усмихнатият багерист поканвал детето при себе си, където му обяснявал как различните копчета и лостове контролират движенията на багера. Ще попитате: ама той нямал ли си разправии с началника после? Нее, никакви. Нали помните, че в тази държава децата били на почит? Началникът наблюдавал спокойно как, с грейнали очи, детето искало да получи и още, и още отговори на въпросите си. После погалвал детето по главицата и му давал за поощрение едно кексче, от служебните запаси.

В училище, първата работа била децата, заедно с учителката, да измислят какви интересни неща да научат днес: да опитат някой физичен експеримент, или да обсъдят някой интересен момент от историята, а може би да отидат всички заедно на гости на някое шивашко ателие, където да изпробват сами няколко красиви бода. Тестове и препитвания на дъската нямало, защото просто нямало нужда – при толкова интересна учебна програма, всички задавали непрекъснато въпроси и искали всичко да разберат. За това, всички деца носели отлични бележки и похвали вкъщи.

Ще попитате: ама тези деца нямали ли свои си, детски заниимания? Не играели ли с другарчета на народна топка, футбол, прескочи-кобила? Разбира се, каква веселба би била без игрите с приятели? И в училище, и навсякъде имало детски площадки, паркове и градинки, където децата били свободни да играят и се забавляват до насита.  А ако огладнеели междувременно, съседките се надпреварвали да канят детската тайфа у дома си, където ги черпели с вкусни кифли, соленки или кекс. За благодарност, децата помагали с беленето на картофите, простирането на прането или изхвърлянето на боклука. Всички деца тук обичали да помагат.

Вечер, като се приберяли мама и татко от работа, настъпвала голямата веселба. Заедно, деца и родители, играели на сляпа баба, жмичка, карали велосипеди. В края на деня, всички били капнали от умора, и едва дочаквали да си вземат душ и да се пренесат в царството на Сънчо.

Е, добре, ще кажете вие, ами като порастнели тези деца – не се ли свършвала идилията? Нали им се налагало да ходят на работа, като всички нас. А ходенето на работа е досадно, дори ако преди да порастнеш си изиграл хиляди игри на Черен Петър, стотици футболни мачове и милиони боеве с възглавници с братчето преди заспиване. Там е работата, че тези възрастни, за разлика от нас, никога не се наложило да се разделят с детството си. Дори когато стояли зад бюрата си, изслушващи внимателно поредния голям проект на шефа си, не им се налагало да се правят на сериозни и строги. Всички знаели, че са там само за да могат милионите деца в страната да растат спокойни и честити. Дори и големите шефове го знаели. Честите визити на любопитни и любознателни дечица ги радвало и изпълвало с гордост. А вечер, когато се приберяли у дома, не спирали да се забавляват, водени от мъдростта и жизнерадостта на собствените си деца. Затуй, никой не съжалявал, че е порастнал.

Мързелан и Мързеланка

Край речица на полянка
Мързелан и Мързеланка
си живели в къщурка,
ниска като костенурка.

(Асен Разцветников)

Реших да основа фен-клуба не само защото обожавам това стихотворение на А. Разцветников. Чета го с удоволствие на децата. В последствие установих, че обожавам и идеята за самите герои – Мързелан и Мързеланка.

Зная, че идеята на стихотворението е да осмее големия порок: мързела, а нашите герои олицетворяват какъв не бива да бъде човек. Но в днешния забързан, изпълнен с отговорности, сложен, хай-тек свят, Мързелан и Мързеланка са точно антипода на всеки от нас, и следователно – онази част от нашето „Аз“, която потискаме и в която подсъзнателно искаме да се превърнем. Някои от нас, включая моята скромна особа – напълно съзнателно.

Двамата си живеят сред природната идилия, без да правят зло никому, и без да искат много от живота. Някакси изкарват ден след ден, живеейки скромно и в любов. Точно обратното на живота, който аз водя, работейки и живеейки в столицата, доказвайки се лично и професионално, влагайки не малко амбиция и в личен, и в професионален аспект.

Мързелан и Мързеланка нехаят за нищо, което изисква усилие от тях – къща, козичка, прехрана. Е, тук, признавам си, имаме доста общи черти. Не, че не съм съвестен и способен служител в офиса, но прибера ли се вкъщи, свалям маската и ставам една истинска преродена Мързеланка. Не ми се похваща ни домакинска работа, ни ръкоделие, ни готвене – влече ме единствено почивката и покоя. Не ме пречупва нито мисълта какво ще си помислят хората за мен (в редките случаи, когато стъпват в къщата ми), нито ме притесняват призивите от вси страни, че светът е пълен с вируси и бактерии, и следователно те чака нерадостна съдба, ако им позволиш да се развъждат по кухненския плот, където оставяш умитите ябълки.

По-лошото е друго: че не виждам нищо лошо в мързела. За мен, той е много по-естествен и здравословен от прекаления ентусиазъм и чистофайството.

Има ли и други като мен, готови да се присъединят към моя фен-клуб?