Архив за януари, 2012

Какви са вашите училищни спомени? Безгрижие, веселба, приятели? Уцелих отговора, нали? И ако имате деца, на всяка цена бихте им казали точно това: да се чувстват щастливи докато учат, защото после в истинския живот играта загрубява.

Да, ама ако за детето ви училищната реалност съвсем не е толкова идилична – тогава какво? Ако за него ежедневието в училище не представлява време за среща с приятели, ами време, в което се чувства тормозено и изолирано? Ако часовете за опознаване на науките са всъщност стрес дали някой няма да даде неочаквано контролно, или да бъдеш сред изпитваните на дъската? И ако общуването с любимите учители всъщност е изтърпяване на истериите на изкуфял и мразещ младите хора пред-пенсионер, или натякването на някоя строга дама как нищо няма да излезе от тебе? Представете си какво му е на това дете, когато му разправят как едва ли не истинският живот свършва с последния училищен звънец…

Всъщност, в живота срещам все повече хора, които признават това, което в началото ме беше срам да си призная – училището не е приятен спомен; той е един болезнен период от миналото ни, от който с всяка изминала година човек все повече се отърсва, но ще минат още много години, докато успее напълно, ако въобще.

Какви са моите спомени от училището? Преди всичко, едно огромно губене на време. Зяпане през прозорците, драскане по тетрадките, шушукане и др дейности, всичките с цел да убият времето до последния училищен звънец. Да убият времето! Ето къде за първи път човек научава този навик. 12 от най-прекрасните години от живота си човек прекарва в училище. Тези години са предназначени да научим достатъчно, за да можем след това да се оправяме в живота. Ние обаче, на 18г можехме едно друго нещо – да си убиваме времето.

Не знам кой е измислил мита, че училището възпитава любов към науките. Точно в  училище научих, че не е важно нито да обичаш науките, нито да ги разбираш, нито да имаш творческо мислене; важно е единствено и само да умееш да разгадаваш очакванията на учителя си. В 80% от случаите това означава или: а) да повтаряш, макар и със „свои думи“, казаното от учителя; или б) да рецитираш написаното в учебника. Да, имаше и такива учители, които изискваха да представим домашни, писани с помощта на допълнителна литература. Но нито един не пишеше шестица, ако в допълнение не се изрецитираше достатъчно дословно урока. Какво като имаш интерес към историческите събития около Френската буржоазна революция? Какво като си чел повече книги от учителя си на тази тематика? Този урок се преподава по друго време според учебния план. Или какво като искаш да знаеш устройството на ендокринната система при човека? Този материал се преподава след 2г. Научаваш на практика, че няма смисъл да проявяваш нездрав интерес. От друга страна пък, това, което се преподава, обикновено е достатъчно лишено от живец, така че в крайна сметка да си останеш с неприязън към науките за цял живот.

А и самите оценки, ах, какъв коварен и мощен инструмент за изкълчване на детската психика… Трудно можеш да останеш неповреден от тях, независимо дали си отличник, двойкаджия или по средата. В началото, разбира се, всяка шестица е повод за гордост и радост. После се носи като тежест на врата. Нуждата да си винаги отличник и страхът от провала са велика сила, караща децата да учат и учат, с цената са собственото си здраве и психика. Вместо да следват собствените си интереси и нужди, децата се научават да робуват на оценката. Тези пък, които не са сред получаващите шестици, се научават да получават своето сладко отмъщение: тормозят психически или физически „зубърите“. Те се преструват, че оценките за тях не са важни, но всъщност една голяма част от тях остават с комплекси за цял живот, че не са достатъчно добри. Парадоксално, но сред тези, които са отличници, същия комплекс е доста по-разпространен. Просто тези, които са любимите чеда на системата, пострадват най-силно от нея.

Друго, което остава за цял живот от училище, е усещането, че имаш стойност единствено ако се слееш с масата. Да си различен, да си повече или по-малко е прекалено рисковано. Спомням си една култова реплика, подхвърлена в междучасието от един мой съученик: „По български и математика гледам да изкарвам шестици, понеже ще ми трябват за бала при кандидатстването в гимназията. А по останалите предмети просто ще се правя, че не знам особено, за да ми пишат по-малко… Така, приятелите ми от класа няма да ме мислят за зубър.“

Всъщност, аз в момента имам голям интерес към науките, изкуствата, и се опитвам да се убедя, че имам собствен, неповторим стил. Добре е, че в един момент човек завършва училище, и бавно, но сигурно, заучените модели от тогава започват да избледняват.